Летни миражи

Какво си мислиш? Че ме познаваш цялата? Грешиш. И още как! В илюзии понякога животът отминава. И заблудени в своето незнание, безумни планове кроим. И още вярваш, че си ме прочел в подробности? Не ме разсмивай. Животът ми е толкоз прост! А ти го украсяваш с въображаеми истории. Подреждаш ме в измислици... И с ореол главата ми красиш. Опитай да потънеш в изказа на синьото. Поне за миг. Открий в дъха на простотата моя свят – така дълбок, изпълнен с безсловесно вдъхновение, преливащ в белота светлинна... и в копнеж. Полупрозрачните ефирни дрехи не са случайни силуети, не! Дори и те с мистичната ми същност са пропити, опънати като разперени криле. Дали изобщо си отгърнал страница от книгата на моята душа, в която с таен шрифт съм обрисувана в детайли и там е истинското мое „Аз“? Видя ли бялата магия в птиците? Позна ли профила ми? В едната моето сърце тупти! За миг на парапета кротко кацнала, обменям обич с птицата до мен. Разбра ли по извивките на тялото, в застиналия танц на две души загадъчното синкаво ухание на любовта, обгърната в лъчи? И синьото море, око всемирско, подсказа ли ти как да ме четеш? Така че, преродена от стихиите, да съумееш да ме разбереш? А ти си мислеше, че ме познаваш цялата. Грешиш! Подсказах ти какво да търсиш в мен. И как да ме намериш. А след това? Въпрос на въображение... Или откриваш ме, или ме грабва синьото море... (По картината „Лято“ на Люсиен Димитров, Чикаго)